Съдбата на Атина е парадоксална: малко градче с тежко историческо минало, забравено обаче през вековете, става сърцето на нова национална държава. Особено в случая с Атина, изборът на столица е акт от решаващо значение, тъй като означава разрив с дългото османско владичество.

Възстановяването и сътворяването на нейните паметници, очертаването на нейния градоустройствен план, осите и перспективите илюстрират новата ѝ мисия на кръстопътя на политиката, идеологията и естетиката. На следващия ден след гръцката независимост, Атина е преместена на същото място, където е родена: тя е била там и същевременно е трябвало да бъде преоткрита.

Разрушеният и погребан древен град е обявен за столица на новата държава от баварците и, под егидата на едно Европа, вдъхновена от циркулацията на идеи, изкуства и науки, познава началото на своето възраждане и влизането си в модерността.

Проектирането на новия град е възложено на френски, германски и гръцки архитекти и инженери, които са учили в Париж, Мюнхен и Берлин и черпят вдъхновение от творбите на велики фигури на класиката, като Дюран или Синкел.

От 1833 година, Атина става поле на опити, които в крайна сметка ще въплътят същността на съвременната столица и където, чрез градоустройството, ще се появи едно движение, което ще стане универсално: неокласицизмът.

Тази книга, богата на илюстративен материал от творбите, оставени от основните майстори на това ново място на власт — сред тях са Лео фон Кленце, Едуард Зауерт и Стаматис Клеантис — не проследява просто историята на една градска епопея; тя ярко улавя портрета на един континент, напояван от културни размени и геополитически несигурности и който в примера на Атина е намерил възможност да изяви една „европейска художествена кауза“.