Разказвачът в произведението на Марсел Пруст, "В търсене на изгубеното време", размишлява върху незнанието, което имаме за самите себе си. Там, където смятаме, че логично сме постигнали самосъзнание, реалността ни опровергава. Нещо се случва и ярко доказва, че ние не знаем нищо за себе си.

Марсел с увереност вярва, че вече не обича Албертин. Той е сигурен в това, което иска, и решен да се раздели с нея. Въпреки това, когато научава новината за нейното заминаване, осъзнаването на чувствата му се опровергава. При чуто на думите "Госпожица Албертин си тръгна", едно чувство на тревога го завладява и една болка го изпълва. Чрез болката, която чувства, Марсел отново осъзнава и знае с увереност, без никакво съмнение, че обича Албертин.

Чувствата му имат познавателна стойност, както и разказът за живота му, докато истината се разгръща и изразява в наративното време. Книгата разглежда познавателната стойност на чувствата и на повествованието и представлява систематично проучване на връзката между теологията и литературата.

Авторката използва тълкувателната традиция на християнството, диалогизира с съвременни философи и теолози и поставя редица въпроси, предлагайки интерпретативни примери от съвременната литература. Какви са епистемологичните термини и какви са методологическите предпоставки на връзката между литература и теология? Какви форми приема диалогът между теологията и литературата? Каква е познавателната стойност на поетичната изразност по теологични въпроси? Има ли "привилегирован" език за духовността?

Изследването подчертава спасителната измеримост на четенето и въвежда теологична литературна антропология без изключения, която се фокусира върху духовната предразположеност на читателите и читателките.