Ако като представление считаме „поетиката на паметта“, тъй като в нея креативно се съединяват паметта на автора с паметта на актьора и паметта на зрителя с паметта на обществото, тогава театърът може да бъде наречен „изкуство на паметта“, на рефлексията и на повторното явяване на миналото в настоящето, следователно на времево присъствие на безвремево минало, чрез което културната памет (като колективен продукт) се заключава в индивидуалната памет на зрителя (като субективно творение) с универсално значение.

По този начин театърът се превръща в „церемония на спомена и възпроизвеждането на миналото, акт на събиране и свързване на елементи от него, с които едновременно се опитва да наложи една интерпретация, да формира съзнанието на зрителя и чрез тях да се проектира една културна идентичност“. Тези мисли съставляват ядро на Конференцията „Времето в Театъра. Театрална Памет на Безвременно Настояще“ и на съответните практики на настоящия том, които се отнасят до времето на зрителя и текстуално вписаното време, времето, измеримо с часовник, в съотношение с времето, явяващо се на сцената, но и времето в древната драма и съвременния театър, времето на детето зрител, в контекста на времето на възрастния и a posteriori проследяване на впечатленията, спомените и опитностите, които се предизвикват от участието на съзнаващата съзнание в сценичното предложено зрелище.