Това, което можем да направим, за да не страдаме повече, не е да обичаме по-малко, а да научим, когато дойде моментът на раздялата или загубата, да не останем заклещени в това, което вече го няма. Да се радваме на момента, докато трае, и да се опитваме да го направим колкото се може по-добър. Да живеем, рискувайки всяка минута от живота си. Накрая, да не живеем утре с мислите за днешния ден, който беше толкова хубав, защото утре ще имаме задължението да направим каквото носи утрешният ден. И ще се опитаме да го направим също толкова хубаво.

Автономията, любовта, болката, щастието и духовността са петте пътища, които Буккай очертава на картата, водеща към завършеността на човека и осъзнаването на самия себе си. Пет маршрута, които всеки трябва да премине чрез лични преживявания и по свой собствен начин. Пътят на сълзите е, според Хорхе Буккай, най-тежкият от тези пътища. Това е пътят на болката, скърбенето и загубите, но дори така, той е абсолютно необходим път. Защото не можем да продължим, ако не оставим зад себе си това, което вече не е тук с нас.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]