Финландският архитект и мислител Юхани Палласмаа се е утвърдил като една от значимите фигури в полето на архитектурната практика и теория. Дvanадесетте есета за Човека, Изкуството и Архитектурата представляват колекция от представителни текстове на него, обхващащи времеви диапазон от четири десетилетия и в които се изразяват основните оси на неговото мислене: Палласмаа става застъпник на феноменологията на архитектурата, като „вглеждане“ на архитектурата през съзнанието, което я преживява, метод, който търси вътрешния език на сградата.
Той проповядва архитектура, която човекът преживява с всичките си сетива, а не само с зрението си; в зависимата и хегемонична функция на окото противопоставя по-широка телесна измерение, съгласно която дори погледът докосва, гали, прегръща, улавя.
Палласмаа критикува доминиращите тенденции на съвременната архитектура — комерсиализацията на сградите, обсесивното преследване на оригиналност и авангард, хегемонията на търговския образ — подчертавайки необходимостта от опитен диалог с традицията, търсенето на екзистенциална дълбочина и спиритуалност, взаимодействие с околната среда и възвеличавайки концепции като памет, емпатия, солидарност, пространственост и локалност, структура, емоция и опит.
