В продължение на седемнадесет дни през март 1941 г. атакуващото италианско VIII армейско тяло, въпреки решителността си, беше окървавено. За разлика от американците в Иво Джима и южняците в Гетисбърг, италианците в Албания никога не бяха достатъчно снабдени и оборудвани за своята мисия; всъщност голяма част от тяхната техника се оказа по-нисша от тази на гърците, особено артилерията и картечниците. Но най-вече гърците превъзхождаха по морал. Въпреки че много италиански войници със сигурност вярваха и споделяха фашистката линия, че Дучето отново води Италия към отдавна изгубените дни на римското величие и че по-малките средиземноморски народи (като Гърция) трябва да се подчинят, много други – може би мнозинството – неохотно носеха пушка на рамо и окачваха котелката си на гърба, за да воюват срещу народ, който никога не са си представяли като враг. До март 1941 г. Regio Esercito (Кралската армия) беше претърпял загуби в продължение на четири месеца в замръзналите скалисти планини на Албания; през тази ужасна зима много мъже и добитък и от двете страни буквално замръзнаха до смърт там, където стояха. Сега италианските солдати получаваха уверението, че още един масов щурм ще пречупи упоритите гърци и най-накрая ще ги накара да бягат.