Ученическото безразличие изглежда като една само проява на един по-общ начин на живот и участие на съвременния човек в социалния живот. На човек, който изглежда ограничен и затворен в ролята си на прост потребител на готови стоки и на начин на живот, който се характеризира с интензивна алтернативност и големи липси на психическо участие и творческа намеса в света си.
Безразличието, което детето усеща, следейки уроците в училище, представлява, в това отношение, структурен елемент на училищната система, а не просто симптом на грешки или недостатъци в организацията й. Става дума за естествената реакция на детето спрямо задължението му да участва в дейност, която не чувства, че носи съществен вътрешен смисъл.
Освен това, човек лесно може да види, че, когато вниманието се прехвърли от теоретичната към практическата сфера, интерпретацията – както на наблюдателя, така и най-вече на пряко замесените в училищния ежедневен живот – за това, което се случва в училище, променя фокуса си от структурната причинност към индивидуалната патология и отговорност. Така социалното произход и социалните последствия на проблема се прикриват и се осигурява поне известна толерантност спрямо алтернативните институционални назначения, които продължават да произвеждат скука и да пристрастяват учениците към живот без смисъл.
В ученическото безразличие се обобщава цялата патология на образователната система, но и начинът, по който социалната патология се превръща в индивидуална. Става дума за основно изражение на градската хегемония в училищното пространство, в основата на която стои декомунизацията на социалното, премахването на цялото социално съдържание от начина, по който се възприема човекът и неговият свят.
Теоретичният подход към ученическото безразличие, който се прави в трите първи глави, се допълва с изводите от съответното изследване, които се представят в четвърта глава.
