Живеем изкривен живот, с много открити рани и мъртви моменти. Призвани сме да трансформираме личната си травма, която ни боли и не ни позволява да живеем, в нещо по-силно, което ще ни пробуди и ще ни върне загубената жизнена сила.

Всяка болка в нас, вместо да ни зарази, може да стане безценен съкровищен ресурс до степен, в която я приемаме и знаем как да я управляваме. Ако я използваме правилно и не я изтласкаме, тя ще се превърне в катализатор за трансформация.

През болезнения, но лечебен процес на прошка, постепенно сърцето омеква. Всички дисфункционални заповеди, които носехме толкова години и които ни задържаха, всички тежести, които не ни позволяваха да летим и ни държаха привързани към земята, сега чудодейно изчезват.

Започваме да ставаме състрадателни и милостиви към целия свят. Осъзнаваме, че ако не обичаме, се свиваме в себе си. Когато обичаме, сърцето се разширява и след това искаме да прегърнем всички. Живеем в света, но по различен начин.

Новият живот, с началото, което поставяме всеки ден, се разкрива пред нас, съпроводен от усещане за лична отговорност и надежда. Пътят сега не е надолнище, както преди; усещаме, че се изкачваме, дори когато ни боли. И всичко това е чудо. Чудото не трябва да чакаме, а да го реализираме...