Въпреки че бях послушник до четиринадесетата си година – обикновено послушниците се пенсионират по-рано – признавам, че не съм изпълнен с никакво религиозно чувство. Дори и по времето, когато носех шестокрилния жезъл, имах усещането, че участвам в друг вид училищна постановка, определено по-малко забавна от тези с фустанелките (там различни инциденти, като скъсването на памучните чорапогащи, почти винаги придаваха весела нотка). Колкото и дълбоко да копая в паметта си, не си спомням нито едно неделно утро – в останалите дни, за щастие, бях свободен от служба – в което да съм почувствал, че комуникирам или съм близо до комуникация с Божественото. Бях – и оставам – метафизичен глупак. Утешава ме само идеята, че не съм изчезващ вид. Разгледайте църквите и катехизисите и ще откриете много като мен. Те се отличават отдалеч. Прозяваха се, рисуваха кукли. Мълчаливо проклинат родителите си, че не ги изпратиха на скаути. Загубени души. Приключени.

Тогава не бях чел четирите Евангелия. Във времето, когато започнах да чета систематично – в тийнейджърските си години – по-рационалистичните евангелия бяха на мода. Разбира се, и по-зле написани. Най-зле написаният от модните евангелисти беше безспорно Владимир Илич Улянов. Направи кариера като Ленин. Пише безспирно, при най-малкия повод, а стилът му – рязък, нервен, директен – приличаше на очен лекар или ортопед, който бързо попълва книжката ти и вече мисли за следващия клиент. Но така ти предаваше и характера на спешността – ето, казваш си, революцията е на прага, скоро ще завие от Патисион, ще се изкачи по Стадиу, насочва се към Синтагма... Ленин беше изключително популярен сред нас, разкаялите се послушници, които вече бяхме уморени от празните обявления за Второто пришествие.