Елегиите от Дуино, заедно със Сонетите към Орфей, представляват върховното произведение на Рилке, което съзнателно и мъчително зрее в него в продължение на десет години (1912-1922). Освен "влюбените" и "влюбената жена", която е изоставена от любимия си, "Елегиите" се плетат около две централни фигури: "ангела" и "младия мъртъв". Рилке ги използва, за да демонстрира невъзможността напълно да се изживее човешкото чувство, както и нуждата човек да се освободи от оковите на реалността.
"Искането" му е свързано с негативния образ, който самият той има за съвременния, индустриален свят, който се е срутил в варварството на войната. С "Елегиите от Дуино" немскоговорящата поезия достига върхова точка, но едновременно с това се обновява. Характерно е мнението на Музил, че Рилке "за първи път усъвършенства немската поема".
Цвайг говори за "безкрайно разтягане на езика, което трябваше да надмине пределите си и да се извие до бездъгочните пропасти на" и поставя Рилке - благодарение на "Елегиите" - на същото ниво на поетично величие с Хайделерлин и Новалис. Интерпретационният подход на Топали произтича от непрекъснатата проверка чрез богатата коментирана версия на източниците (Materialien) и коментираното издание на "Елегиите", интуиции, които ражда "интензивното четене".
Това, което потвърджава и в крайна сметка подкрепя както в дълбоките бележки, така и главно в богатото следствие, е уникалността на един поет, който надвишава всяко прокрустово литературно легло, както на своите предшественици, романтичната школа като Хайделерлин или Новалис, така и на модернизма, с чиито изразители, като Елиът или Паунд, също го свързват родствени връзки.
