От читателите на „За щастие, загубихме другари“ и от писмото ми до Микис Теодоракис от 7-9-03, по повод „фиестата“, която организира в края на август на същата година на Макронесос, получих няколко писма, някои похвални, други критични. (. . .)

Някои от тези писма не се ограничават само до теми, свързани с нашата recent история. Те засягат и съвременни теми от общ интерес, които малко или много доминират в мислите на всеки мислещ гражданин. Ключови теми, които отварят или затварят хоризонти и в крайна сметка определят нашето национално развитие.

Моето мнение е, че с идеологическото надмощие на левицата, въпреки поражението ѝ в Гражданската война, и с налагането на позициите ѝ по ключови политически и идеологически проблеми, нашият идеологически живот е потънал в дълбок застой, изпаднал е в кома. Българското общество е неспособно да интерпретира съвременния свят, неспособно е да синхронизира стъпките си с ритъма на Историята.

Някои от читателите отбелязват тази реалност и се опитват да я интерпретират.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]