Когато дойде катастрофалният успех на Purple Rain, усетих, че нещо от „конспиративния“ стил на Dirty Mind се губи. Песните бяха изключителни, но самият Prince ставаше панамерикански и филмът му изобщо не ми хареса. Не исках да стане новият Майкъл Джексън, не исках да стане „правилен“ и артист за цялото семейство. С Around the World in a Day от 1985 започнах да разбирам, че Prince е поел по свой собствен, автентичен, но и самотен артистичен път. Албумите му имаха неясни, некачествени корици, сякаш нарисувани от детска ръка, пълни със символични (и малко наивни, според мен) препратки. Като че ли искаше да покаже, че е създал свой собствен, личен Дисниленд и аз трябваше да намеря ключа за входа сред кориците-оптични илюзии. Колкото по-объркани ставаха символичните му образи, толкова по-хубави, стегнати, с цялостна структура и усещане за мелодия ставаха песните му. Prince беше много интересен. Сега трябваше да стане и малко по-социален.

И така стана: Албумът Parade от 1986 направи Prince култов и в клубовете (с песента „Kiss“, която се въртеше на тежък ротационен режим в новото тогава за нас MTV, което беше нещо като YouTube преди YouTube). Prince беше странен и ни харесваше: В заглавията на песните си слагаше символи, числа и съкращения много преди да се появи текстинга, имаше двусмислена сексуалност (но по забавен начин). Смятахме за много умен факта, че приема различни личности в музиката си: Създаваше отделни групи като музикални проекти, даваше песни на други артисти, които ставаха хитове, подписваше песни с името на баща си, дори беше създал своя женска персона, Camille, като записваше гласа си с по-висока скорост, за да звучи женствено.