Литургичното време е циклично – то е ритуална повторяемост – което обаче предполага аскетична борба и лична тайна интензивност, която се явява безкраен напредък, „начало от началото, приемайки“. Християнското време, както всъщност се преживява, може да бъде представено с една спираловидна структура, която, макар и да се приближава до своя край, се простира в безкрая, за да обгърне, сякаш е сфера, цялата вселена.

Този път към срещата с „близкия Бог“ е екстаз, който обаче с енергията си обгръща времето, пространството, целия свят, за да ги свърже в дълбините на човешкото сърце. Там човек среща, на космологично ниво, универсалната същност на молитвата за „целия Адам“, както неуморно подчертава свети Софроний в своите текстове.

Този опит обаче не е привилегия на най-високите мистични състояния, а е опитът на „житейския живот в Христос“, който всички вярващи живеят в литургичната традиция на Църквата. Целта на това изследване е да покаже, че периодът на Великия пост по особен начин разкрива мистагогичния характер на литургичното време.

Като модификация на древната подготовка на катехумените за пасхалната инициация, ще видим, че всички съставни елементи на Великите 40 дни – както на хвалебен, така и на структурен план – са маркирани от тази мистагогична и божественочовешка печат.