Съдържанието на книгата със заглавие «ПЪРВИТЕ ЖИТЕЛИ НА КОНСТАНТИНОПОЛ, НА НОВИЯ РИМ» е разказ, написан по памет, на исторически текст, който в детството си Стафис Христофоридис е чел в селото си, в Кунака от Горна Мачука в Понт. След като го е запомнил в детския си ум, на възраст над шестдесет години, той спокойно седна и го преписа в тетрадка в селото си, в Ксеролимни-Козани, където като бежанец се установи и се занимаваше със земеделие.

Тази тетрадка попадна в ръцете на сестра му Партена, много години след смъртта му, и така нейната съществуване стана известно и на децата му. На първата страница на тетрадката четем: „Тази история беше намерена в къщата на прадядо ни. Тази къща беше на бащата на баба ни, който беше свещеник. И тогава свещениците учеха в манастирите. Тази история я имаше оттам, от архива на манастира Вазелон от Горна Мачука, ръкописно копие, изписано като печат, и имаше накрая изгубени листове.

Вечна памет“. На втората страница на тетрадката, откъдето започва текстът САРПОГЛИ на разказа, авторът отбелязва следните евангелски и други изречения: „Обичайте се едни други, каза Господ, обичайте враговете си, защото и злодеите имат приятели и ги обичат. Прости им, Отче, защото не знаят какво правят. Тези думи излязоха от устата на нашия Господ Исус Христос. Правдата слезе от Небето, каза пророк Давид. Християнската любов е най-голямото благо в света. Светът няма да има никаква стойност без тази любов.“ И в края, в кавички, дава заглавието на книгата: «Първите жители на Константинопол. На Нова Рим».

Разказът се отнася до периода на гоненията на християните в Рим и възкачването на имперския трон на Константин след „С ТОВА ПОБЕЖДАВАЙ“ и победоносната битка срещу Максенций. Описват се катакомби, мъченичествата на християните, животът на една генералска фамилия, в която Дометий, от фанатичен гонител на християните, прие християнската религия и се присъедини към лагера на Константин.

Също така преместването на седалището на Империята на изток, в новия Константинопол, намирането на Светия Кръст от майката на Константин, Елена, и много откъси от Стария и Новия Завет. Кога е написан този текст, не е известно. Въпреки това е известно, че Стафис Христофоридис през 60-те години, когато селскостопанската работа и други задължения не го натоварваха много и имаше време, е написал на понтийски диалект всичко, което беше запечатано в детския му ум – легенди, анекдоти, приказки и лични спомени.

Вероятно по това време е работил и върху записването на разказа. Текстът, който в пети клас Стафис Христофоридис четеше и препрочиташе и го научи наизуст като приказка, не беше непременно на демотичен език, а на разбираем прост каперейус (класически гръцки). Този език след повече от петдесет години вече не беше лесно да бъде предаден изцяло. Така се обяснява смесването на каперейус и демотичен в разказа, който е написал.

Въпреки това, Стафис Христофоридис с граматическите си знания от шести клас и с писателския си талант ни е оставил прост, жив и образен текст, с логика и последователност, който може да не претендира за езикова чистота, но привлича интереса на читателя и се чете лесно. Редакцията на изданието беше направена от Константинос, синът на автора, който вярно спазваше изразите и езика на автора, като направи намеси само в правописа и в разделянето на параграфи, диалози и други.

Сам той извади ръкописа от забвението и пое цялата инициатива за издаването.