Един мой сънародник, покойният Дионисий Зизос, много ексцентричен човек и философ sui generis, някога публикува автобиографията си в книга. Защо? Какво беше направил, за да си мисли, че някой се интересува от живота му? Абсолютно нищо. Така, съвсем неочаквано, той написа и отпечата автобиографията си.

В предговора й обаче той я оправдава с странния твърдеж, че всеки човек, без значение какъв е и какво прави, има задължение, като член на обществото, щом навърши петдесет години, да се отчете пред обществото, да се оправдае за действията си през живота и да се защити. Само ако признах това твърдение на Зизос за задължението на „всеки човек, навършил петдесет години“, бих решил и аз да напиша живота си.

Защото не бих си представил, че някой непознат и далечен може да се интересува от него. Какво значение има, ако съм написал няколко романа и театрални произведения, които са харесвали? Читателят, който се наслаждава, когато прочете книга или види спектакъл, се задоволява с това удоволствие и само формално пита за автора, който по същество му е безразличен.

Някои, които по други причини може да се интересуват от него, в дълбочина не се интересуват от неговото творчество, просто защото не усещат удоволствието на един чист читател или зрител. „Професията“ им е направила безчувствени и неспособни. За тях ли само бих написал живота си? Никога! Обичам ги толкова малко и чувствам връзката си с тях толкова слаба!