В Шестте лица, които търсят автор, за да завърши полупластовата им литературна същност и идват в театъра, за да предложат на театралния ръководител и актьорите своята драма, темата за абсолютната самота на индивида се появява с двойна преломност и така става по-богата на нюанси и значение.

Митът за живота идва да направи още по-далечно от истината неговото отражение: Изкуството. Когато актьорите се опитват да играят драмата на Шестте лица, те протестират; това, което виждат да се играе, не е това, което са преживели. Лицето: «Повярвайте ми, възхищавам се на вашите артисти, но те не сме ние». Театралният ръководител: «Ясно е. Не сте вие, а актьорите». Лицето: «Прекрасно, актьорите. Играт, и то великолепно, нашите роли. Но за нас, това създава впечатлението на нещо различно, което би искало да бъде същото, но не е. Това е нещо, което им принадлежи, което вече не принадлежи на нас...».

Резултатът? Няма резултат в пиесата; тези фантастични Шест лица, как се появяват внезапно на сцената на театъра по време на репетицията, с тяхната намеса променят логичния ред на реалността, променят нейния ход, така в един миг изчезват, след като разкрият някои аспекти от ужасната си драма, оставяйки у зрителя заедно с впечатлението за объркване между сън и истина горчивия вкус на трагичната самота на човека – никой не го разбира, дори и самия той...