Избухването на пандемията Covid-19 бе използвано от доминиращите икономически и политически сили като извинение за по-нататъшна авторитаризация и комерсиализация на социалната политика. След десетилетие на последователни кризи (икономическа, бежанска, климатична), здравната заплаха беше инструментализирана за повишаване на политическите приоритети на неолиберализма.

Чрез индивидуалната отговорност бяха легитимизирани практики на репресия, вместо укрепване на социалната държава, за управление на безпрецедентна и недиагностицирана социална ситуация. В Гърция, принудителното затваряне у дома, социалното стигматизиране на младежта и забраната на протестите, като цяло полицейското управление на пандемията и побои на граждани, както и циничното управление на бежанците, съпътстваха провеждането на безпрецедентни социални дерегулации.

Приватизацията на допълнителното осигуряване, отменянето на осемчасовия работен ден, легализирането на "Закона за фалит", недостатъчната подкрепа за обществения транспорт, здравните и образователните структури и създаването на университетска полиция са характеристики на това явление. Изглежда, че версия на авторитарния неолиберализъм постоянно печели терен, опитвайки се да утвърди закона и реда на пазарите като всемогъмена доктрина на нашето време.