Всяка година, понякога и по два пъти, посещавах планината, за да вдишам въздуха ѝ, да чуя гласа ѝ. Много малко, почти никак, ме интересуваха безценните културни съкровища на планината. Това, което наистина ме интересуваше, бяха хората ѝ или, по-точно, невидимата страна на планината.

Някои незабележими старци, които те впечатляват с простотата и добротата си, с лекомислието и искреността, с учтивостта, но и с грубостта, със свободата, но и със тесногръдието. Особено много ми харесваше и търсех да слушам разказите на атонските монаси, особено на по-възрастните. Харесваше ми начинът, по който разказваха, дори когато в тях имаше някаква наивност или по-скоро детинщина. Все пак „на такива принадлежи царството небесно...“

Нека това тефтерче-дневник бъде справедлива почит към „светата Планина“ и искрена благодарност към атонските отци, които срещнахме и които ни подкрепиха в трудните години на младостта, и не само.