Може би се чудите как стигнах от едно утринно събуждане в пет часа до бърз поглед към черен носорог в северозападния ъгъл на Намибия, и оттам до създаването на група, която щеше да учреди най-амбициозната екологична награда в историята. Отговорът се крие в критично противоречие, което тази визита ми разкри – между оптимизма и решителността, които открих там, и гнева и отчаянието, които щяха да залеят световните първи страници само няколко седмици по-късно. Многообразната фауна, която видях да процъфтява по време на тази визита, се запечата в сърцето и паметта ми. Моделът на общностните организации е отличен пример за това как просто, оптимистично решение може да доведе до дългосрочни ползи както за природата, така и за хората. Но преди всичко, това е история за успех, която заслужава да бъде повторена и разширена. Исках да намеря начин да съчетая тази иновация с общностния дух, който я е породил, и да я произвеждам масово, в световен мащаб.

Когато обаче се върнах във Великобритания, докато световният интерес се насочваше към следващия кръг преговори за климатичните промени в Полша, ме впечатли вълната от глобален песимизъм. Първите страници бяха доминирани от усещането, че световните лидери не действат достатъчно бързо. Имаше много взаимни обвинения, дълбоки политически и географски разделения. За тези от нас, които наблюдавахме събитията отдалеч, картината беше тревожна. Разбира се, разбирах откъде идва това отчаяние. Предизвикателството пред нашата планета е огромно. Влизахме в десетилетието, което учените считат за най-критично в историята. Хората са изловили твърде много риба от морето. Изсичат твърде много дървета, изгарят твърде много въглища, произвеждат твърде много отпадъци. Щетите, които нанасяме, растат вече с експоненциална скорост и бързо достигаме критичната точка.