Попитахте ме отново и отново Защо толкова много песимизъм в текстовете ми Защо това безкрайно преследване на смъртта?

Иронична усмивка може би ще разкрие причината Усмивка, която в края си Ще разкрие знанието, което търсеше Ще можеш ли да го понесеш Да опознаеш човека, който стана сянка на себе си?

Като открита книга Ме прочете, но не ме разбра Може би никога не би я отворил, ако беше разбрал по-добре философията й Сега е късно.

Токсичността флиртува с ежедневието Веднъж се смях Но само от реакция Мечтите ми отплаваха към по-малко реалистични светове с едно бреме се сбогувах и останах сам в лодката водата започва да ме дави, но къде са отворите, да мисля не видях никакви, затворих ги добре.

Погледни добре, не е лодката, а тялото, което облича душата ти не са угризенията, които те давят, а чистата вода, която те напуска и гол, и празен от мечти само тогава ще легнеш отново спокоен и ще се усмихнеш истински не се бой, не обвинявай никого да мислиш, че никога не е имало един прост преминаващ.