Надявахме се, че планетата няма да се превърне в необитаема пустиня. И че ние ще можем да виждаме в огледалото си едно изображение, което няма да ни принуждава да отвръщаме поглед.

Дори и ако вече са малко тези, които приемат утопиите буквално, имаме всякаква причина да "залагаме" на "това-което-не-експонира-още". Всичко остава отворено, не само за света, но и за нас самите. Може би "трупът на надеждата" не е толкова мъртъв. Изчезналото изглежда все още "винаги-тук". Или по-скоро някъде тук. Може би дори по-малко далеч, отколкото мислим.

Във всеки случай, "това е твоят свят. Това се нарича един свят." И все пак, не можем да не се запитаме: "Може би всичко това / се случва в една лаборатория? / Под една лампа през деня / и безброй други през нощта? Може би ние сме експериментални поколения?"