„Госпожице Фостър!“ – носовият глас на господин Суини прекъсна силната музика на Софи, докато ѝ издърпваше слушалките от кабела. „Да не би да решихте, че сте прекалено умна, за да обърнете малко внимание на това, което казвам?“

Софи с усилие отвори очите си. Опита се да не се намръщи, докато флуоресцентните лампи хвърляха отблясъци по сините стени на музея, засилвайки главоболието, което криеше. „Не, господин Суини“, промърмори тя и наведе глава, за да избегне погледите на съучениците си. Пусна дългата си коса около раменете и си пожела да може да се скрие зад нея. Това беше точно видът внимание, който се стараеше на всяка цена да избягва. Затова носеше тъмни дрехи и винаги оставаше последна, скрита зад по-високите деца. Това беше единственият начин едно дванадесетгодишно момиче да оцелее в този клас.

„Тогава може би ще искате да ни обясните защо слушате музика от вашия iPod вместо да внимавате?“ Господин Суини вдигна слушалките високо, сякаш бяха доказателство за някакво престъпление. Макар че за него вероятно бяха. Той беше довел целия ѝ клас в Музея по естествена история в парк Балбоа, като предполагаше, че учениците ще се развълнуват от възможността за учебна екскурзия. Не изглеждаше да осъзнава, че никой не беше особено ентусиазиран, освен ако гигантските динозаври не оживееха и не започнеха да поглъщат хора. Софи издърпа мигла – нещо, което правеше, когато беше притеснена – и впери поглед в обувките си. Нямаше никакъв шанс да обясни на господин Суини, че има нужда от музиката, за да не чува шума. Той дори не можеше да чуе шума.