ROMANTICHNII DON ZHUAN е моментът, в който можем да помислим, че започва ироничната корозия (а не обръщане) на романтизма. Срещу претенцията за автентичност, която той усеща и чувства, проникваща в атмосферата на творбата си, Байрон ще мобилизира машината на сатирата, както и по-фините уредби на иронията, и ще ги инсталира в сърцето на нова поетична самосъзнание.

В това той ще се окаже по-малко романтичен от романтичните поети, а в крайна сметка в Дон Жуан, и по-малко байронов, въпреки че не подлежи на съмнение, че голямата комична епопея представлява за самия Байрон – колкото и за съвременния читател на неговите творби – естественото продължение на предишната му работа, продължението и кулминацията й.

Достатъчно е в тази кулминация да чуем, усвоено в завихрянето на иронията и под тоновете на возвишената перспектива към човешкото, отзвука на ужас, който след романтизма ще дойде все по-близо до нас: ужасът на нищожеството, моралната пустота.

Затова и тази дълга епопея може да бъде толкова освободително лесна, но и толкова дълбоко трогателна – толкова съществена за остатъка от литературата, колкото и да продължава, стихотворна и прозаична.