От диалога с произведението на Тукидид произлиза, че подходът към политиката като сила представлява отличителна черта предимно на държавноцентристката структура на света. Установява се също, че колкото повече градът/държавата напредва хуманистично по пътя към демокрацията, толкова по-често става призивът за сила в междудържавните отношения, а също така войнственото противопоставяне е по-кърваво.

Следователно, изясняването на въпроса за войната и нейната причинна основа ни приканва да се запитаме за диалектиката на отношенията между града като основна социална структура, държавата, която отразява вътрешните социални съотношения, и междудържавната връзка, която поставя предеди представата за политиката като сила, авторитет или свобода.

Тукидид наблюдава, че в държавноцентризма противопоставят хегемонната воля на силните със свободата на слабите и че в този контекст външната политика на Силите е по природа тиранична, независимо от държавата. Следователно, мерило за мира и войната е интересът, а поле на избор са съотношенията на сила.

Понятието за справедлива или несправедлива война се разглежда в държавноцентризма като променлива, подложена на съотношенията на сила, а не като държавна константа. Стойността на тувкидидовото произведение се състои в това, че диалогизира с цялостния, демократичен етап, през който преминава неговото време, в контекста на модерността, която Алсакарският мислител класифицира аналогично на ранния етап на избирателната монархия.

Въпреки това, актуалността на Тукидид надхвърля държавноцентризма, обхващайки широко мета-държавно/универсално периода на социалния човек от гледна точка на типологията на държавите (в съществена степен на демокрацията), както и на междувоенни или междудържавни отношения.

Това означава, че хуманистичното време, в което се вписва Алсакарският мислител, предлага уникална възможност на модерната наука да излезе от епистемологичната си пещера, да преосмисли етапа, през който преминава нашето време, и да го разгледа с оглед на промяна на научната парадигма. Промяна, която от друга страна налага необходимостта от разбиране на етапа, в който е навлязъл светът на нашето време, който, въпреки че е преходен, предвещава в дълбочина установяването си в средата на държавноцентристка, но все пак завършена хуманистична епоха с белег демокрация.

Точно този преходен характер на нашето време създава силна ликвидност както вътре в държавите, така и в междудържавната среда, което предполага интересни преустройствания в сферата на разпределението, както и на призива за сила.