Парадоксално е колко малко са готови да направят хората днес за неща, които казват, че искат много. Те не спират да заявяват, че биха искали да познаят любовта. Ако ги изслуша по-внимателно някой, ще разбере какво наистина имат предвид: имат предвид да дойде отнякъде чувство, което да ги обгърне с благосклонности, с грижи, с нежности към егото, което ще ги приеме, като че ли им е дължало отдавна.

Очакват да бъдат обичани, както очакват да използват свойствата на нещо полезно, което се добавя към домашното им уредба. Там произтича и объркването между „харесва ми“ и „обичам“. От този момент започва един разгул, който корозира всички чувства, мисли, решения.

Силите на инерцията биха искали да убият любовта и обичта, за да не напомнят на хората, че животът е готов да забременее, ако пожелаят, и да остави след себе си и някои произведения. Неспособна да пожелае нещо друго, човешката раса изглежда иска да прегърне смъртта.

Може да стигне до самоубийство насилствено, чрез разрушителност. Може обаче и да тръгне към същата цел тихо, лениво, чрез малки наслади. Какво би могло да предотврати такъв недостоен край?