Тази работа е резултат от опита на една дълбока любов към детето, студента, колегата, сътрудника и всеки човек. Конкретно се разглежда любовта от една страна като нейната природа, а от друга – като ежедневна практика, основана на извечните ценности на Евангелието и принципите на съвременната психопедагогика и дидактика.

Любовта се представя като единственото чувство, което дава цел и съдържание на човешкия живот като социално същество, освобождава човешките емоции и помага за психическата цялост. Особено за педагога тя е единственото средство да завладее детската душа и да я насочи да разбере важния дар на образованието и възпитанието.

Грижата на учителя и липсата на авторитарност са необходими дори когато детето допуска грешки и пропуски. Любовта освобождава човека и прогонва онзи страх, който е пречка за човешкото щастие.

Ако възрастните, родители и учители, наистина обичат децата, никаква пречка не може да попречи на тяхната способност да предоставят на детето най-доброто за неговото физическо и психическо здраве.

Истинската любов се идентифицира с християнското учение, тя не е абстрактно понятие, а има конкретно лице, към което трябва да се проявява – ближният. Тя не се възприема като просто емоционална изява, а като динамично и безгранично вътрешно движение към другия. Това е активна и благотворна сила на човека, която непрекъснато се подхранва от вярата в Бога на любовта.