„Вие казвате, че Свети Роман не е допринесъл с многото си чудесни химни за вечната пътека и развитието на нашата народна традиция? Върнах се към нашата традиция и оставих ритъма й - този, който съществува в нас всичките - свободен да ме води. Древната и византийската ни поезия се изразяват в вечната си еволюция в песните на народа, в т. нар. народни песни - защо не и в рембетика. Тази развръзка, тази завършеност почувствах, че трябва да стане моето начало и водач. Хванах нишката оттам и това, на което стигнах, мисля, че е един петнайсетосложен стих с разбивки и стил, който прилича на народната, нашата народна традиция. Казвам, че мисля, защото не съм филолог и не познавам техническите детайли. Все пак, ми се стори, че с този подход словото на Свети Роман идваше и оживяваше!“

„Това беше пътят; но параметрите, които трябваше да бъдат удовлетворени едновременно, бяха много. Трябваше: а) да съществува поетичен ритъм б) да бъде запазено в цялост значението, духът и емоционалното зареждане на стиховете в) да бъде запазено в цялост (да го опази Бог, без отклонения!) фината, богатата, патристична, ортодоксалната, богонаправената теологична педагогика и учение на Свети Роман г) да бъде предадена по някакъв начин сладостта на литературните форми - противопоставки, характерни „Романски“ игри на думи, вътрешни рими - и живостта на диалозите д) да бъде запазен потокът на значението и свързаността на предпоследния стих с последния, който е един и същ за всички домовете и се нарича епифония. Трудността беше голяма. Наложи се да взема много свободи и да поискам много пъти разрешение от госпожа-Гергана - за щастие, тя е лесна и щедра по този въпрос.“

(Въведение на автора)