В килията на затвора, на дивана, в ъгъла лежи Габриел, на 56 години, със сиви коси, облечена в сива затворническа униформа. Срещу нея има малък прозорец с решетки, а тя гледа пълната луна, която пада върху нея. Наблизо е вратата на килията също с решетки, по-нататък има тоалетна чиния, а пред публиката – обикновен дървен стол. Музиката постепенно затихва, докато настъпва пълна тишина. Габриел се изправя от леглото и приближавайки се до прозореца, се хваща с ръцете си за решетките. Вдига краката си, опитвайки се да види навън, но не достига с цялата глава, само до нивото на очите. Завърта тялото си, приближава се до публиката, гледайки в безкрайността замислено и спира пред тях. Леко повдига рамене и след това говори сама на себе си. Гласът ѝ звучи тежък и уморен.

ГАБРИЕЛ Нощта настъпи… Още веднъж настъпи нощ и аз не мога да достигна луната… не мога да се къпя под светлината ѝ, не мога да играя на криеница с нея… не мога да танцувам под блясъка ѝ, да ѝ говоря за любов… грешки… провали… Но не съм забравила нищо… Днес, 19 април 1986 г., броя. Години… двадесет… Месеци… двеста и четиридесет… Нощи… седем хиляди, триста и две… Дните, не, тях не ги броя, те не ме докосват… през деня съм невидима… не живея… не съществувам… Но когато слънцето започва да се скрива, спомените излизат от чекмеджетата си и ме гонят като демони, за да ми напомнят, че живея, че все още съществувам… Колко години още ще ме измъчват, не знам… Всеки ден, когато изгрява, си пожелавам да е последният ми, но… но, когато мракът настъпи, аз се прераждам от пепелта си.