И двамата, и Леонтий и Лена, избягват от кралствата си, за да избегнат уговорен брак помежду си, въпреки че никога не са се срещали.

Въпреки това, те се срещат непознати, влюбват се, женят се иронично като кукли, заменяйки Принца и Принцесата уж случайно. И тогава само се разкрива истината, към голямото им разочарование. Правят всичко, което тотално погрешно смятат, че е тяхна свободна мисъл и воля.

Леонтий и Лена са истинско произведение отвсякъде. Има един свят толкова истински под повърхността му, колкото и в Дантон и Войчек, един свят мечтателен, който почти винаги става неприятен с грубостта и жестокостта си, песимизма и фатализма. Ироничното обожествяване на комичното виждане на тази бездна са двата финални монолога на произведението.