Имало едно време, в една зелена гора, хитрата лисица, госпожа Марио, роди малко лисиче. – Ах! Колко ми прилича! каза с гордост. Има моя цвят, муцунката ми, очите ми, ушите ми и разбира се ще има моята хитрост и ум.

Но за съжаление! Когато малкото лисиче порасна, стана съвсем като майка си във всичко, освен в едно: хитростта! – Какво зло ме сполетя! мърмореше госпожа Марио. Ще се излагам пред цялата гора. Възможно ли е? Толкова мило лисиче, а с толкова малко хитрост?

Разбира се, госпожа Марио обичаше малкото си лисиче, както всички майки обичат децата си, дори и да не са съвършени. Но също така се тревожеше за недостатъка на лисичето си, защото, как да го кажем, лисиче с малко хитрост не става. Е, не става! „Нека бъде“ помисли си госпожа Марио. „Може би лисичето ми не се е родило хитро, но ще стане. Аз ще я обуча! Ще й разкажа славната Лисича история, за да се поучи от подвизите на предците си.“ Така госпожа Марио започна да разказва на малкото лисиче всички хитрости, които бабите й са правили.