Мнозина пъти в живота си Старецът е казвал следната притча. Попитали веднъж едно листо: „Ти ли си роза?“; „Не, не съм“, казало листото. „Защо тогава миришеш като роза?“; „Аз просто съм листо, но някога стоях до една роза.

Всички ония хора, които толкова много споменаваше Старецът в молитвите си, щяха да запазят и предадат неговото „ароматно“ присъствие, защото и те в някакъв момент, като листото, стояха с благодатта на Бога до една роза.

Не ни е необходима формална молитва. Нуждаем се от постоянна присъствие на сърцето, от това безкрайно състояние на любов, на връзка с Бога, това е същността на молитвата. Защото дори дълбокото мълчание означава дълбока молитва. И дълбоката молитва означава дълбоко мълчание.

Всеки момент може да бъде полезно време и всяко въздишане може да стане молитва. Въздишане не е: Уф!, а дъх, който произлиза от дъното на сърцето и е насочен към Бога. Така Той ще ни се покаже. Защото Той не се явява на остър ум, а само на този, който има чисто сърце, на този, който постоянно има сърцето си обърнато към Него…