Терминът „психиатрична реформа“ е един от най-спорните по отношение на дихотомията на диаметрално противоположните значения и съдържания, които изразява. Има ли някога реална реформа на системата за психично здраве, културата и практиката им или резултатът от близо 30 години съвместно финансирани програми беше просто новоинституционална структура, която възпроизведе неизменна функцията на традиционния психиатричен цикъл?
Днес, каква е била взаимовръзката на наложената „реформа“, във връзка с „проблема Лерос“, с целите, визиите и практиките на тези, които търсеха пътища „нагоре и навън“ от доминиращия психиатричен модел, изглежда за младите професионалисти в психичното здраве, а също и за пряко заинтересованите хора с психиатричен опит, както и за цялото общество, сякаш е извън всякаква възможност да го видят, да се докоснат, да „стъпят“ на този опит – търсенията, трудностите, непостигнатите цели – като материал за размисъл за формата и съдържанието на една еманципаторна практика в сферата на психичното здраве, в настоящето и в предстоящето бъдеще.
Описвайки преживяването на изгнанието си като безвъзвратна гонение колкото е възможно по-далеч, без никога да има завръщане, един пациент на Лерос каза някога: „Дафни, Лерос, Турция“. Нещо подобно би могло да символизира и пътят от Дромокаитие, което е един от основните стълбове на институционалната психиатрия, до Лерос, където за миг прозвуча лъч светлина, че една „друга“, алтернативна психиатрия е възможна, и оттам до Дафни, в другия стълб на институционалната психиатрия, който ни приземява в реалност, където нищо не се е променило съществено, освен може би външния облик на институционалното потискане.
