– Знаеш ли защо нашите дракони са толкова големи и надут, Офелия? Защото са пълни с думи, които не бяха изречени, гласове, които не повдигнахме, когато бяхме в болка. Каквото не е казано, надува дракона. Затова, когато успеем да говорим, драконът се спуска и се вписва по-добре в нас. – И напуска ли в някакъв момент? – Не мисля. Просто става по-малък и прави място за следващия, който ще порасне в нас. С нашите малки дракони се учим да живеем. Момиче, което чувства, че съществува само когато предлага на другите, се опитва да си спомни кога е носила своята бяла броня. Кон, който се страхува от миналото си, котка, която иска да се освободи от собственото си минало, и старо овчарско куче, което не забравя как е било спасено. Необичайна група, която се впуска в приключенско пътуване в търсене на огледалото, което ще разкрие тайните на миналото и може би ще им даде отговори на това, което ги тревожи. История за синдрома на Белия рицар, за драконите в нас и за нуждата ни да излекуваме травмата си и да свалим броните, които са ни били наложени.