Живяла някога един порцеланов заек с козини ушички. Казвали го Едуард Тиулеин и принадлежал на едно десетгодишно брюнетно момиче на име Амбилин.

Едуард бил много специален и изглеждало, че има всичко, което би пожелал всеки порцеланов заек. Имал невероятен гардероб, проектиран специално за него, и всички добре ушити панталони имали малък джоб за неговото златно часовниче. Амбилин го обичала безмерно и му говорела, сякаш е истински, докато дори възрастните му се отнасяли с доброта.

Едуард обаче не разбирал колко щастлив е, докато един ден не паднал от парапета на океански кораб и не се изгубил в морето. Там, на дъното, за първи път в живота си усетил какво значи тъмнина, страх, несигурност…

Същото изпитал и когато се разделил с жена на добродушен рибар, за да се озове в сметище. И в момента, в който почувствал силна болка дълбоко в порцелановото си сърце, когато се намерил до бездомник и в прегръдките на момче, което свирело на хармоника.

Единственото сигурно е, че щом чудното пътуване на Едуард стигне до края си, крехкото му сърце ще се движи от любов, надежда и оптимизъм.