Две са темите, с които се занимава тази книга. Първата, многопластова и до голяма степен разказваща, е историята на отношенията на Византия с народите на Източна Европа. Тези отношения —политически, дипломатически, икономически, църковни и културни— ще бъдат разгледани през призмата на външната политика на Византийската империя, но и от гледната точка на народите на Източна Европа, които, независимо дали по собствена инициатива, или реагирайки на стимулите от Византия, се оказали в нейното орбитално поле.

Втората тема е по-единна и обобщаваща. Чрез отношенията, които тези народи установили с империята през Средновековието, техните водещи и образовани класи стигнали до това да възприемат много характеристики на византийската култура, в резултат на което били в състояние да участват и в крайна сметка да допринесат за една обща културна традиция. Тази традиция се състои от разнообразни елементи. Сред тях са общото изповядване на вярата в източния християнство; признаването на предимството на Църквата в Константинопол; —поне мълчаливото— приемане, че византийският император има известен степен на власт върху цялата православна християнство; приемането на правилата на византийско-римското право; и убеждението, че литературните стандарти и художествените методи, отглеждани в училищата, манастирите и работилниците на империята, имат общо уважение и са за подражание.

Византийското наследство на тези страни от Източна Европа беше, вярвам, достатъчно значимо за тяхната средновековна традиция, за да оправдае твърдението, че от определени аспекти съставлявали единна международна общност.