За да победиш един враг, първо трябва да го опознаеш. Да го измериш. Да видиш как работи, как реагира, как се държи. Да научиш навиците му, особеностите, странностите му.
За да победиш един враг, трябва да научиш движенията му.
За да победиш един враг, първо трябва да го разбереш.
Където и да обърнеш днес погледа си, виждаш хора, които се борят с тревожността си. Виждаш хора, които страдат от нея. Мъчат се. Опитват се да се освободят от нея.
Където и да обърнеш днес погледа си, за тревожност ще чуеш да говорят.
Тревожност за настоящето, тревожност за миналото, тревожност за бъдещето, тревожност за „ако, може би и как“.
Спомням си в университета, когато ни казваха, че 20-ти век е бил векът на депресията.
Е, ако 20-ти беше на депресията, 21-ви със сигурност е векът на тревожността.
Всички се тревожат.
Всички, повече или по-малко.
Всички, освен дядо ми Танас. Той никога не се тревожи.
„Два пъти в живота си съм се тревожил, Лефтерко... Два пъти в живота си. Много лошо нещо е тревожността. Никога да не ви се случи...“
Това ми казва дядо. Дядо ми, който е израснал сирак от две годишен, защото баща му е убит в Гръцко-италианската война. В Северен Епир. През 40-та. Дядо ми, който е бил принуден от седем годишен да пасе овце в планината, във Феа Петра. Дядо ми, който още има белег на ръката си от ухапването на вълк. Трябвало е, като малко дете, да влезе сам за тридесет дни в Лудницата в Солун след това... Това и още много такива неща е имал животът на дядо ми.