Целта на тази книга е да разгледа формирането на българската политика по отношение на Мала Азия от 1914 г., когато въпросът възниква поради преследванията срещу гръцкия елемент от новотурския режим, до военната загуба през 1922 година и изкореняването на гръцкия народ след дългото му присъствие по бреговете на Иония.

Най-подходящата перспектива за уточняване на българската политика е разглеждането й от гледна точка на Националния Раздел, разколът, който произтича в резултат на Първата световна война. Мала Азия беше един от основните елементи на спора относно целесъобразността на участието на България в тази война, и по него се прояви основна разлика в подходите между Венизелос и антивенизелизма.

Венизелос изтъкна Иония като ос на стремежа към Велика Идея, докато антивенизелизмът беше предпазлив, оценявайки размера на военната намеса, но също така и демографските и геоморфологичните данни на Мала Азия. През 1920 г. антивенизелизмът, въпреки резервите си, се зае да продължи политиката на Венизелос.

Винаги обаче беше очевидна тенденцията на българската политическа лидерство да формира позицията си, основаваща се по-скоро на предполагаемата сила на Великите сили, особено на Великобритания, и по-малко на реалните възможности на страната. Това беше ключовият момент, а не завръщането на Константина, което доведе до поражението на българите в Мала Азия.