Всеки християнин би се съгласил, че духовното здраве на човека е пряко пропорционално на любовта му към Бога. Но любовта на човека към Бога, по своята природа, трябва предимно да бъде, и често напълно, любов на нуждата.

Това е очевидно, когато искаме прошка за греховете си или подкрепа в страданията. Но в дългосрочен план, може би е още по-очевидно в нарастващата – защото трябва да бъде нарастваща – осведоменост, че цялото ни съществуване е по природа една безкрайна нужда; непълно, подготовително, празно и в същото време натоварено, имаща отчаяна нужда от Онзи, който може да разплете всичко, което е заплетено, и да подреди всичко, което е висящо.

Не казвам, че човекът не може да предложи нищо на Бога, освен абсолютната любов на нуждата. Благословените души ни показват, че те достигат много по-високо от нещо такова. Въпреки това, мисля, че те биха били първите, които щяха да ни покажат, че тези висоти биха престанали да представляват истинска божия благодат, щяха да се окажат неоплатонически или в крайна сметка дяволски илюзии, веднага щом някой се осмели да помисли, че би могъл да живее с тях и да отхвърли елемента на нуждата.

«Най-високото», казва Имитацията, «не стои без най-ниското». Само едно нахално и глупаво същество би застанало пред твореца си, хвалейки се: «Не съм просяк. Обичам те безусловно». Тези, които ще се приближат най-близо до любовта на дарението за Бога, веднага след това, дори може би в същия момент, ще се удрят и ще изложат своята нужда пред единствения, който наистина предлага щедро.

И Той, Бог, ще го приеме. Той се обръща към нашата любов на нуждата: «Елате при мен, всички, които се трудите и сте натоварени» или в Стария Завет «Разширете устата си и ще я напълня».