Иванджелин пъхна изрезката от вестника, която беше излязла преди две седмици, в джоба на шарената си пола. Вратата в края на тази западнала уличка беше едва малко по-висока от нея и скрита зад ръждясала метална решетка, вместо да бъде боядисана с хубава яркочервена боя, но тя би се обзаложила с магазина на баща си за странни предмети, че това беше изгубената врата. Нищо в Квартала на Храмовете не беше толкова грозно. Всеки вход тук беше от издълбано дърво, декоративни корнизи, стъклени навеси и позлатени ключалки. Баща ѝ беше религиозен човек, но казваше, че църквите тук са като вампири – не са създадени за поклонение, а за да примамват и улавят. Но тази врата беше различна. Тази врата не беше нищо повече от грубо парче дърво без дръжка и с олющена бяла боя. Тази врата не искаше да бъде намерена.

Въпреки това не можеше да скрие от Иванджелин какво всъщност е. Назъбената ѝ форма беше ясна. Единият ѝ край беше наклонена извивка, другият – назъбен прорез, и заедно оформяха половината от разбито сърце – символ на Принца на Сърцата на Съдбата. Най-накрая. Ако надеждата беше чифт крила, тези на Иванджелин се разпериха зад нея, нетърпеливи да полетят отново. След две седмици търсене в град Валента, тя я беше намерила.