В най-личния текст на дългия си път, професорът по европейска история Антонис Молхо разказва за приключенията, които е преживял от четири до шест години, когато родителите му, с забележителна саможертва, го спасяват от криминалните планове на германските завоеватели. Той говори за помощта, която той и семейството му са получили от обикновени хора, които, рискувайки собствените си животи, ги защитили.

Заглавието на книгата, вдъхновено от известния текст на Хана Арент, отдава почит на тези тихи герои, на тяхната скромност и самопожертвование. Разкопавайки в залежите на личната си памет, авторът постоянно се сблъсква с тревожни въпроси: Какво помним? Как помним? Чии са всъщност нашите спомени? Има ли един уникален и неподлежащо на промяна Аз, който носим в себе си от детството до старостта?

В същото време Антонис Молхо поставя отново въпроса за идентичността на еврейската общност в Солун, преди и веднага след окупацията. До каква степен евреите се считали (или могли да се считат) за гърци? Как той самият успял да се примири с болезнените спомени? В неговия случай осъзнаването на травмата от Холокоста му помогнало и продължава да му помага да разбере житейския си път.

„Хроника? Спомени? История? Каквото и да се пробва някой да нарече книгата на Антонис Молхо, вярвам, че ще бъде неправилно. Молхо, велик историк, играе с всички възможности, които му предлага писането, за да ни даде разказ изключително завладяващ, колкото и поучителен за отношенията между паметта и историята. И най-вече за това какво означава да бъдеш еврейче в Солун през 1940-те години.”

Костас Костис „Молхо пише, че чувства, че е имал „живот, изпълнен с несъответствия“. В определен смисъл тези спомени го потвърдяват: той е странствал от едно място на друго, от един език на друг, от една страна в друга и от един исторически период на следващия. Но в крайна сметка, благодарение на този много трогателен текст, не мога да не почувствам, че е имал, може би, живот на забележителна последователност и адаптация, живот, в който смело е изяснил сметките си с събитията, описани в тази книга, с опора на любовта на родителите си, които толкова много се стараели да го спасят.”

От предговора на Катрин Е. Флеминг