Михаил Бахтин пише „Формите на времето и времевото пространство“ в романа между 1937 и 1938 година. Изследването, въпреки заглавието си, надхвърля рамките на романа — на страниците ѝ обаче се говори и за преисторията на жанра, за примитивната култура на всички народи, за епите на Омир, платоновите диалози, атинската трагедия, латинските автори, Данте…
Всичко това, от гледището на конкретната тема, която е времевото пространство: концепция, която той определя като неразривна единица на времето с мястото и която изучава, както предупреждава подзаглавието, исторически, наблягайки предимно на вечния процес на романтическото изкуство.
Тема, която е доста оригинална за литературните изследвания на епохата, каквато я усеща и самият автор, когато споменава в предговора на книгата времето като четвърто измерение на пространството, както се изразява в теорията на относителността на Айнщайн.
И все пак, времевата и пространствена интерпретация ни се струва очевидна, ако не и банална, ако отчетем общия опит на човека. Емпиричното потвърждение на неразривната единица на времето и мястото е достатъчно, за да покаже, че настоящото изследване не касае само специалистите, а интересува всеки читател, който чувства нуждата да опознае по-дълбоко литературните произведения.
