На първо място, преговорите през средата на 1950-те години относно европейската интеграция имаха за цел да гарантират единство, за да се предотврати насилието и да се стимулират икономиките, изникнали след катастрофата от Втората световна война. Но френските дипломати имаха и други мотиви. От Африка до Югоизточна Азия, империята на Франция се разпадаше. Франция настояваше Алжир - най-ценният камък в империята и дом на националистическо движение, което в това време се застъпваше пред Организацията на обединените нации - да бъде включена в Римския договор, който създаде Европейската икономическа общност. Френците се надяваха, че участието на Алжир в ЕИО ще потуши колониалните безредици и ще потвърди международното споразумение, че Алжир е наистина френска територия.

Френските власти използваха правния статут на Алжир като официален департамент в империята, за да твърдят, че европейските търговски регламенти и трудовите права трябва да преминават през Средиземно море. Белгия, Италия, Люксембург, Нидерландия и Западна Германия се отказаха, за да продължат с договора, и Алжир влезе в режим на права, който позволяваше свободно движение на работна сила и гарантираше сигурността на семействата на мигрантските работници. Дори след независимостта през 1962 г., Алжир остана част от общността, въпреки че неговото продължаващо включване беше предмет на дебат. Все пак, членството на Алжир продължи до 1976 г., когато формален договор го отстрани от Европейската общност.

Седмата държава-членка се бори с разбиранията за "естествените" граници на Европа, като акцентира върху извънконтиненталните контури на ранното обединение. Визията за обединение никога не беше пространствено ограничена, което подсказва, че съвременните аргументи за географски граници, които изключват Турция и райони от Източна Европа от Европейския съюз, трябва да бъдат разглеждани като ахисторични.