Виктор Франкъл, виден виенски психиатър преди войната, беше уникално способен да наблюдава начина, по който той и другите затворници се справяха с преживяването да бъдат в Аушвиц. Той забеляза, че именно мъжете, които утешаваха другите и които даваха последното си парче хляб, оцеляваха най-дълго и доказваха, че всичко може да ни бъде отнето, освен способността да избираме нашето отношение при всякакви обстоятелства. Видът човек, в който се превръщаше затворникът, беше резултат от вътрешно решение, а не само от влиянието на лагера. Само тези, които позволиха на вътрешната си връзка с моралните и духовните си същности да отслабне, в крайна сметка станаха жертва на дегенериращото влияние на лагера - докато тези, които направиха победа от тези преживявания, ги превърнаха във вътрешен триумф.