„Знаеш много добре […] как душата ми е спряна на този фатален кръстопът, нерешителна да последва пътя, който ще ме отведе към славата или към гибелта. Писах ти, до досада, толкова пъти за безизходната ситуация на семейството ми.

Да се върна сега в Гърция и да упражнявам в това гробище професията на музикант, сигурна в успеха си. Но губя реда на обучението си и ми е толкова неудобно, толкова непоносимо, смешно те уверявам, да подпиша сега, на 21 години, своята смъртна духовна и музикална присъда. Ако продължа своите проучвания, должен съм завинаги да премахна идеята за завръщането си в Атина […].

А моите близки? Те ще се губят с времето, влачейки в мизерията си спокойствието на съвестта ми […]. И разбира се, ще последвам втория път, дори и да нямам нищо осигурено. В крайна сметка, толкова е красиво и идеално да умреш, защитавайки „Испанската кула” на детските си мечти“. Писмо до Нели Аскитопулу, 06/07/1925