Трактатът логико-философски (1921), библията на философското движение на логическия анализ, което доминираше през 30-те години на 20-ти век, установява пренасочването към езика като самия предмет на философското изследване.

Седемте основни тези, според номерацията на автора им, са:

Светът е всичко, което се случва. Това, което се случва, фактът, е съществуването на състояния на нещата.

Мисленето е логичният образ на фактите. Мисленето е предложение с значение.

Предложението е функция на истинност на елементарните предложения. Общата форма на функция на истинност е [p, x, N(x)].

За онова, за което не може да се говори, за това трябва да мълчим.

В това свое произведение, което е и единственото, което е публикувал (освен едно кратко предаване през 1929 г.), Витгенщайн се опитва да даде "окончателен" отговор на кантианския тип въпрос: "Как са възможни езикът и мисленето?". Неговият завършен и оригинален отговор се основава на (1) индивидуалистично разбиране на езика и света като цяло от (случайни) факти и (2) на изобразителната теория на значението: логичната структура на езика е голямото огледало на същността на света.

Основата на езика –и същността на света– са "простите", необходимите и несъбарящи елементи, които, комбинирани по определен начин, представляват фактите. Точка на свързване на думата с света е името. "Името означава обекта. Обектът е значението му". Предложението, като комбинация от имена, изобразява факта.