По-конкретно разглежда радикалната преработка на поетическия език чрез естественото производство на речта. Радикалните писатели и художници от двадесети век из основи преработиха поетическия език, като включиха научни теории и техники, обърнати към естествения процес на говоримия език. Тази модернистична „звукова писменост“ се фокусира върху телесното производство на речта, което се изобразява в поетическа, четима и графична форма.
Модернистичната звукова писменост се стреми към улавяне на слуховото явление на фонетичната артикулация чрез графични средства. Тобиас Вилке разглежда звуковата писменост от началото ѝ в научни дисциплини на деветнадесети век, като физиология и експериментална фонетика, следвайки ролята ѝ в естетическите практики на наратива на радикалното изкуство и до повторната ѝ поява в следвоенния период. Тези произведения работят с възможността за пресичане от чуваемото към видимото, от речта към нотиране, от тялото към следата.
Използвайки разнообразни техники и концепции, това търсене на нови възможности изиграва централна роля в трансформацията на поезията в област на радикален езиков експериментализъм. Разглеждайки произведенията на автори и художници, включително Раул Хаусман, Курт Швитерс, Виктор Шкловски, Хуго Бал, Чарлз Олсън и Маршал Маклуън, Вилке предлага нова перспектива в историята на радикалното изкуство на двадесети век.
Страници: 272, Година на Издаване: 0421, Размери: 15.2x15.2cm
