Често ме питат какво е да ти липсва половината ръка. Истината е, че макар вече да съм на двадесет години, не знам. Какво е да ти липсва пръст? Моля ви, пребройте ги, добре? Спрете да четете и пребройте пръстите си.

Един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет! Какво е да ти липсва единадесетият пръст? Опа! Не знаете, нали? Аз броя до пет. Вие до десет. Нищо не ми липсва. Нито на вас. И ако и ти принадлежиш към малката група хора, които не броят до десет, като мен, и на теб нищо не ти липсва. Говоря откровено. В началото не го разбираш, защото цял живот слушаш предлога „без“, защото винаги ти казваха „че ти липсва“. Ще ти кажа нещо: не ти липсва^ ти ти излишък.

Имаш излишък от възможности. Въпреки това, мисля, че е време да започнем. Какво ще кажете? Всичко започна…

Всичко започна в болницата, в стая 102. Дойдоха дядовците ми, прабаба ми и лелите ми и ме чакаха^ чакаха ме. Вече ме познаваха^ бях Давид, здравият и силен син, когото родителите ми очакваха, когото дядовците ми жадуваха, и цялото ми семейство нямаше търпение да се родя.

Бабата ми, Баси, седеше и търкаше пръстите на ръцете си притеснена, развълнувана: въртеше непрекъснато пръстена си. Очакваше баща ми да отвори вратата всеки момент, с усмивка до ушите, и с мен в обятията си, увит в одеялото, което сама беше плела с толкова любов и…