„Изабел, имам нужда от помощ!”

Седнала на клек в тъмното, Али говореше притеснено и шепнешком по мобилния телефон. Около минута остана да слуша мълчаливо гласа от другия край на линията. От време на време кимаше утвърдително, а тъмната ѝ коса следваше движението на главата ѝ. Когато гласът замлъкна, Али претърси задната страна на телефона, свали капачето и след това батерията. После издърпа със сила SIM картата и я смачка в пръстта с токчето си. Изкачи се на тухлената стена на малката лондонска градина, където се криеше, и почти невидима в безлунната нощ, изтича като снаряд по празната улица, спирайки само за да хвърли празния телефон в открит контейнер за боклук. Няколко улици по-надолу хвърли и батерията над висока стена, в градина. Тогава чу звук, различен от стъпките си по тротоара. Скри се зад бял ван, паркиран на края на улицата, и заслуша задържайки дъха си. Стъпки. Окото ѝ обхождаше тихата квартална улица с еднаквите къщи на ред и установи, че има само няколко възможни укрития. Чуваше преследвача си да приближава тичайки – нямаше много време на разположение.