Тълкуването на неореалистичната литература е неразривно свързано с взаимното разглеждане и оценка на факторите, допринесли за духовното, икономическото и социалното развитие на европейските страни през втората половина на 20-ти век. Поради настойчивостта на социалните и политическите интереси, се развиха литературни течения, които подчертаха духа на колективността като реакция на разочарованията на първото следвоенно поколение (Димитрис Хаджис, Арис Александрас, Никос Касдаглис и др.) в опитите им за завоюване на демократични свободи както в периода след гражданската война, така и в постдокторска Гърция.

Второто следвоенно поколение (Георгиос Йоанис, Тханасис Валтинус, Христофор Милионис, Филипос Драконтаидис и др.) допринесе за развитието на новата 'индивидуалност' в посока активни искания за социални промени чрез братство, обществено участие и институционална намеса. Все по-ясно се проявява изискването за развитие на посреднически, трансформационен и обратен говор между два нивата - личното, индивидуалното и социалнополитическото. 'Отварянето' към света се осъществява от поколението на 1970-те с ентусиазъм и реализъм.

Темите на неореализма обхващат следните аспекти: експлозивни 'аз', дистанцирания и конфликти между личности, мечти, загадки, далечни пътувания, изгнания, капан-градове (като кутията на Пандора), миграция, melting pot, големи промени, въпроси за индивидуалното време, за индивидуалните избори, за децата, за смъртта.

'Аз'-тo се отваря постепенно не само към форми на колективно действие, но и към природата: привиква да участва в универсалния ритъм на живота, да 'чуе' и други гласове, да имитира и да развива аналогични разсъждения. Става част от новите 'места'. Това са 'местата' на бягство, избираемo или задължително изгнание, където 'аз'-тo след преживяванията на разпадане на локалната и времева последователност и разкъсвания с хора и места на задушаващия буржоазен стил и власт, изработва нови термини-символи за реконструкция на смазаната хронотопна същност, тоест на отношенията си с другия свят и историята.

С поезията тези термини стават символи-прожекции на тревога, промяна, очаквания или носталгия.

[Извадка от текста на въведението на изданието]