Тали стисна юмруци и заслуша мрежата от дермантини. Заляха я музиката на Фаусто и шумовете на другите – тихите им дъхове, въздухът, който бичуваше лицата им. Представи си ударите на сърцата им в преддверието на слуха си, сякаш възбудата на Надрасканите пулсираше в костите ѝ. „Разделете се“, каза Сей, докато светлините на партито се приближаваха. „Не искам да изглеждаме като компания.“ Надрасканите разпръснаха формацията си. Тали остана с Фаусто и Сей, докато Тач и Хо полетяха към другия край на Парка Клеопатра. Фаусто настрои високоговорителя си и музиката угасна, оставяйки само шума на вятъра и далечния глъч на партито. Тали взе още един нервен дъх и в носа ѝ нахлу мирисът на тълпата – на потта на грозните, на разлятите напитки. Музиката на партито не се предаваше от дермантини, а от високоговорители, които разпръскваха звуковите вълни между дърветата, създавайки хиляди ехота. Грозните винаги бяха шумни.

Тали знаеше от обучението си, че може да затвори очи и да се движи на сляпо в гората, водена от най-леки отзвуци, като прилеп, който слуша ехото, връщащо се, за да локализира плячката и препятствията. Но тази вечер ѝ трябваше усилено зрение. Сей имаше шпиони в Квартала на Грозните, които бяха научили, че тази вечер ще има натрапници на партито – Млади Димящи, които щяха да раздават хапчета с наночастици и да предизвикват проблеми. Затова дойдоха Надрасканите: Те бяха Специален Случай. Тримата кацнаха точно извън светлия кръг на висящите светлинни ефекти, скачайки върху слоя от борови иглички, които скърцаха от леда.